Напоследък се отчайвам…
Вървя си по моя път и срещам и виждам най-различни създания. Наблюдавам ги и се отчайвам. Както преди време каза един мой приятел- I see empty people all around me… Возя се в автобуса, вървя по улицата, а около мен едни хора, изцяло погълнати от ежедневието. Ето я домакинята, която вече мие чиниите, дори да не се е прибрала… Ето го момичето, което си мисли какъв грим ще си сложи… И ми става тъжно. Защо тези хора не мислят за любовта около тях? Защо не мислят за това колко прекрасен е света и не го прегърнат с всичка сила?
Вече съм слязъл от автобуса и навлизам с горди крачки в Докторската градинка. В ушите ми бръмчи Jethro Tull, аз съм щастлив. И пак виждам същите хора от автобуса- гледат ме с тъжни влажни очи. Някаква възрастна жена щипе внучето си по бузата и му вика нещо, то квичи и плаче. Някакви мрачни хора в светлоотражтелни жилетки чистят тревата от листа. И пак- всеки мисли за нещо материално, за нещо глупаво и ежедневно. Вървя и ми иде да изкрещя „ХОРААА, вдишайтее въздух!!!!!“ 
Даже сега малко съжалявам, че не го направих. Някой ден ако чуете някой да крещи тези думи- значи съм аз. Не се колебайте и елате да се запознаем
Selene каза,
октомври 16, 2008 at 1:41 pm
Каква любов, какво щастие? Та нали няма пари за парното, а на децата са поискали скъпи учебници, шефът се е държал грубо, а никъде не продават хубави картофи. Светът е пълен с толкова ужасни неща, толкова е трудно и гадно… О, на този свят няма нищо друго…
А ако си достатъчно глупав да ходиш усмихнат по улиците, те гледат като някакъв луд, който са пуснали от лудницата поради липса на легла.
Много често ми се е случвало.
chappz каза,
октомври 16, 2008 at 2:09 pm
Добре, защо ние сме дорасли да се усмихваме по улицата? Защо те не са дорасли? Бас ловя, че твоя живот не е розов, нито пък при мен е много леко. Но се усмихваме, борим се за каузите си, говорим и търсим в изкуството и безкрая, нали? Защо трябва ние да сме специални? Освен това и моя шеф се държа грубо, и на мен ми поискаша учебници за сума ти пари, ям развалени картофи… но все пак се усмихвам по улицата без да ми пука кой ме гледа
Разбираш ли, живота ни е такъв, за какъвто го приемеш. Ако го приемеш много насеризно… става лошо. Но ако живееш за това, че утре ще напишеш разказ, песен, ще нарисуваш картина, ще се видиш с приятелите си и, кой знае, може да хванете някой див и луд стоп, който да ви отведе на морето… По-добре да спра. Разбираш ли ме? Ако мислиш в центове- печелиш центове, ако мислиш в долари- печелиш долари 
Bozhena Petrova каза,
октомври 26, 2008 at 11:51 am
Saglasna sam,che horata sa spreli da se radvat na zhivota v sushtina-oslepeli sa i sa oglusheli…..,dori muzikantite.Bqhme na turne v Baden-Baden.Kolegite hodeha po magazinite-da kupuvat tupi parcali,a edva dvama-trima reshiha da kachat planinata i da otidat do edin Srednovekoven razrushen zamuk i paraklis4e,posveteno na mesten svetec,kojto imashe 500-godishen iubilej.Na nikoj ne mu pukashe,che darvetata mirishat strahotno,che svetovete sa tolkova krasivi…Vsichki hodeha iz centara i se radvaha na tupata civilizaciq
chappz каза,
октомври 26, 2008 at 4:46 pm
angya каза,
октомври 28, 2008 at 1:36 pm
Ха, е поне знам, че не съм само аз.
Всеки ден пътувам с автобуса. Петнайсетина километр рано сутрин и още толкова към 4.
За определен период от годината пътуването сутрин съвпада с изгрева, за друг това вечер-със залеза.
Виждала съм най-красивите гледки точно в този автобус, през тези 15 километра редуващи се къщи (живея в Белгия, къщите са великолепни) със сякаш безкрайни ливади. И никога, нито веднъж за тези 14-15 месеца не видях никого дори да поглежда тази красота. Играта на светлината се отразява в празните им очи, огрява празните им лица, неразтягани никога в искрена усмивка. А аз се усмихвам и те ме поглеждат с празни погледи, а след това се извръщат, да не би да се окаже заразно… а то не е заразно, не е и от това страдам… от това страдаме ние, които се усмихваме. И дори въпреки тази празнота, която срещаме, все се усмихваме. И аз не знам защо, но пък дали има значение?…